Безсмисленият дебат за българската земя
В България пак спорят дали трябва или не трябва да се забранява на чужденците да купуват земеделска земя. Дебатират със същите емоции и доводи, както и преди десетина години. Струва ли си енергията, влагана в този спор?
Анализ на Ясен Бояджиев:
В края на 2013 година членката на ЕС и на НАТО България е заплашена да се върне горе-долу век и половина назад и да загуби своята „извоювана с кръв и страдания независимост”. С такова впечатление може да остане човек, ако се вслуша в аргументите на най-активните участници в дебата за земята. Възможно е той да придобие още по-истерични децибели с наближаването на края на годината.
Предисторията
През 2005-та, за да изпълни едно от задължителните условия за бъдещото европейско членство на страната, българският парламент прие промяна в Конституцията, отменяща забраната за покупка на земя от чужденци. С една уговорка обаче: „в договорените с Европейския съюз срокове”.
Тези срокове по-късно бяха посочени изрично в Договора за присъединяване на страната към съюза - по искане на България след влизането в ЕС тече седемгодишен гратисен период, в който забраната остава в сила. Същата отсрочка получиха и други страни, присъединили се към ЕС през предходното десетилетие. За България тази отсрочка изтича на 1 януари 2014 година.
За смисъла на забраната тогава пак се водиха дълги и емоционални спорове, като в края на краищата гратисният период бе приет за успокоение на нейните привърженици. В онези години надделяха най-вече два от аргументите им: че преходният период, първо, ще осигури възможност за увеличаване на доходите на земеделските производители и жизнения стандарт в България до нивата в ЕС и, второ, ще създаде предпоставки за плавно нарастване на цените на българската земеделска земя. Изтъкваше се, че така ще бъдат защитени интересите на българите - както на искащите да продават, така и на искащите да купуват земя. И че големият проблем пред чуждите инвестиции в селското стопанство е не забраната, а неуредената собственост и разпокъсаността на терените.
Патриотични аргументи
Партия "Атака" се опасява от "фактически край на хилядолетните ни борби за оцеляване и запазване на тази свещена за всички нас земя"
Инициатори и най-шумни участници във възобновения днес дебат са, естествено, различни националистически и патриотични формации. Партия „Атака” например, позагубила влияние сред избирателите покрай подкрепата си за правителството, вече дори внесе в Народното събрание проекторешение за удължаване на мораториума с още седем години. В него е записано, че противното „ще ни доведе до териториална зависимост от чужди сили”, „би било най-жестокото и ужасно национално предателство от страна на българската политическа класа” и „би означавало фактически край на хилядолетните ни борби за оцеляване и запазване на тази свещена за всички нас земя“. Допускайки може би, че тази патриотична мотивировка не е достатъчна, от „Атака” се опитват да я подкрепят и с икономически аргументи. Цената на българската земя е 10 пъти по-ниска в сравнение с другите европейски страни, казват те. Всичката ни обработваема земя струва 8 милиарда евро, което означава, че компания като „Фейсбук”, да речем, с годишна печалба от 100 милиарда евро, „би могла да изкупи половин България и да осъмнем гости в собствената си държава". При това имало „големи апетити към българската земеделска земя”, която обаче трябва да остане „в български ръце и да може да храни страната ни”.
Към тази позиция се присъединиха позабравени граждани и граждански сдружения, участвали във февруарските протести, които дори блокираха кръстовището пред земеделското министерство с лозунга „Долу ръцете от българската земя!” и с искане не просто да бъде удължен мораториумът, а завинаги да бъде наложена абсолютна забрана да се продава земя на чужденци или на чужди фирми.
Мнението на браншовите организации
Позициите на изказалите се до този момент браншови организации са по-скоро противоречиви, което вероятно се дължи на различните им интереси - да купуват или да продават земя.
Националната асоциация на зърнопроизводителите, обединяваща най-големите арендатори на земя, които очевидно са удовлетворени от днешното статукво, а и получават най-голям дял от европейските субсидии, настоява за удължаване на мораториума. Организацията се опасява, че заради по-слабата им конкурентоспособност българските производители трудно ще устоят на конкуреницята на земеделците от старите държави в ЕС, ако те навлязат на пазара.
От Българската асоциация на собствениците на земеделски земи, чийто интерес е по-скоро обратен, не заемат категорична позиция, но с явно съжаление подчертават, че при днешното положение интересът на чуждестранните инвеститори е твърде слаб.
Гласове от правителството - и "за", и "против"
Правителството все още няма категорично решение по въпроса. Досега се чуха гласове както „за”, така и „против”.
Според министъра на земеделието, „трябва да направим всичко възможно, за да дадем възможност на земеделския производител да окрупни своята земя”, като удължим действието на мораториума с поне още седем години. Аргументите на министъра са познати: цените на земята и доходите в България са много по-ниски от европейските, което ще направи българските производители неконкурентоспособни при падане на забраната.
Министърът на правосъдието и вицепремиер, отговарящ за европейските въпроси, е обаче категорично против: въпросът е решен веднъж завинаги, а искащите преразглеждането му „търсят някакви краткосрочни политически дивиденти”.
В края на миналата седмица и самият премиер обяви, че "теоретично възможност има да се удължи мораториумът, но на практика не е реалистично да стане".
Много трудно осъществимо...
Удължаването на забраната е практически много трудно осъществимо, да не кажем - невъзможно. Това е така, защото България не може да го направи едностранно. Продължителността на гратисния период и датата на неговото изтичане са вписани в Договора за присъединяване на България към ЕС, което означава, че неговата промяна изисква съгласието на всяка една от останалите страни-членки. Ако дори една от тях не е съгласна, за да оставим мораториума в сила, ще трябва сами да денонсираме този договор. С което може и да защитим „извоюваната с кръв и страдания независимост”, но ще се откажем от предимствата на принадлежността си към съюза и общия пазар.
Безсмислен дебат за една безсмислена забрана
„Като юрист аз чета закона, в случая това е Договорът за присъединяване на България към ЕС... Това е част от европейското законодателство за свободно движение на капитали. Това е в основата на вътрешния пазар, върху който се крепи европейската икономика. Замислете се за обратната страна на медала. С края на тази година изтича преходният период, в който други държави можеха да налагат ограничения за трудовия си пазар...”, казва споменатият вицепремиер. И дава най-добрия отговор на емоционално-патриотичните гласове, които със същия плам се обявяват срещу всякакви ограничения, налагани на българите в другите европейски страни.
... и безсмислено
Но запазването на забраната е не само трудно осъществимо, но и безсмислено. Защото и сега всеки чужденец може да си купи българска земеделска земя, за което са му нужни само някой и друг лев и някой и друг ден, за да се регистрира като българско юридическо лице.
Въпреки това обаче за толкова години малцина са се възползвали от тази възможност. По данни на Българската асоциация на собствениците на земеделски земи, на територията на страната чуждестранни инвеститори развиват дейност на не повече от 10 до 20 хиляди декара. Което говори, че „големи апетити към българската земеделска земя” няма. Скоро няма и да има, колкото и да е евтина земята. Което се дължи не само на разпокъсаността на терените, но и на много други особености на българската икономическа и правна среда, които правят инвестициите твърде рискови и заради които чуждестранните инвестиции в последните години са по-скоро символични.
Обратен ефект
Запазването на забраната е и вредно. Защото обратно на твърденията на нейните привърженици, не забраната, а свободният, прозрачен и конкурентен пазар дава много повече шансове за повишаване цената на земята и доходите на собствениците и бизнеса, както и за по-бързото им изравняване с европейските стандарти.
Както се вижда, десетина години по-късно българското общество води същия дебат, със същите емоции и аргументи. За това време и проблемите си останаха същите - жизненият стандарт, доходите и цената на земята си останаха относително все така ниски, голяма част от земеделските терени са си все така разпокъсани и пустеещи, а селското ни стопанство е все така неефективно. Пазарът ни е залят с по-евтина и по-качествена чужда продукция, а макар и „в български ръце”, земята все така не „може да храни страната ни”.
И тогава, и сега този дебат е все така безсмислен. Както и самата забрана.
